Автор: Фотка Георгиева, клиничен психолог

Потребността от контакт с външния свят е доказана още преди хилядолетия. Не случайно казваме, че човек е социално животно.

За доказателство можем да посочим и експеримента с камерата на Кеб от 1974 година, който изучавайки сензорната депривация в лабораторни условия, доказва колко пагубно може да влияе дори само 24 часова изолация от външния свят. Тук разбира се говорим за друг тип изолация, изцяло сензорна (слух, зрение, тактилни усещания и др.), но е добре да направим паралел с днешната нужда от такава.

Пандемията не само, че не си отива, но и ни връхлита с пълна сила и застрашава все повече стабилността ни психически и физически. С настъпването на есента, отново сме изправени пред страха, несигурността, въпросите.

Отраженията върху психичното ни здраве като резултат от дълго боледуване от COVID-19, или дълъг престой на изолация са много и различни. Те включват депресия, повишена тревожност, умора, лоша концентрация и безсъние. Докато някои от тях могат да бъдат свързани с пряко неврологично въздействие на инфекцията SARS-COV-2, други могат да бъдат по-свързани със стреса и изолацията, наложени от пандемията и да водят до продължително, тежко заболяване.

От значение обаче е не толкова разделянето на симптомите на физиологични или психологични, колкото това да се намери общо, холистично решение за подпомагането на пациентите.

Спецификата на вируса и неговото протичане ни изправи пред лични и професионални предизвикателства и в дългосрочен план е необходима екипна работа, за намаляването на последиците от вируса. Клиницистите трябва да работим с ясна координация и планиране на грижите, очертаване на ролите и отговорностите на членовете на междупрофесионален екип.

Напоследък всички започнахме да говорим за т.н. пост-ковид синдром и много научни и клинични доказателства се насочват към дългосрочните последици от COVID-19, които може да повлияят на множество системи и органи. Това има своите различни измерения като остър респираторен синдром, затруднена концентрация, влошен сън, сърдечни проблеми, умора, когнитивни смущения и цялостна промяна на качеството на живот.

В основата на това обаче лежи цялостната грижа и разбиране на преживяванията на пациентите, независимо дали оплакванията им са хронични след инфекцията или имат нужда от емоционална подкрепа и разбиране. Ето защо отново искам да обърна внимание на трудната и комплексна работа на грижещите се екипи.

Различното протичане на инфекцията изисква индивидуален психологически подход към пациента. Необходимо е да се вземат предвид неговите личностни характеристики, защитни реакции, механизми за справяне и овладяване на криза.

Едно проучване проведено във Франция, показва, че над 120 от изследвани пациенти, преминали през тежко протичане на инфекцията споделят за умора, диспнея (задух и трудно дишане), психологически стрес като следтравматично стресово разстройство (PTSD), тревожност, депресия, липса на концентрация и аномалии на съня.

За никого не е тайна, че в следствие на пандемията е налице сериозна криза на психичното здраве. Ето защо е важно да обърнем внимание на ролята на психотерапията  и психологическата подкрепа в условията на пандемия.

Ако си позволим да направим паралел с различни природни бедствия като например урагани, земетресения, терористични атаки или войни, можем ясно да видим задаващата се вълна вторична епидемия за психичното здраве.

Депресивната симптоматика, загубата, страха от смъртта и постстресовите преживявания са фактори, които могат значително да окажат влияние над човешката психика или да подложат на изпитания възможностите на човек да се справя с кризисни ситуации.

Психотерапията е от съществено значение за последствията на социалната изолация, загуба на работни места, страхове от заразяване и скръб.  Главна отговорност на хората работещи в сферата на психичното здраве е да подпомогнат процеса на промяна и адаптация в живота на човека. Стратегиите за подпомагане на пациентите са различни. Загубата на контрол, ежедневната рутина и силните ограничения, пред които ни изправи пандемията могат да бъдат реконструирани. Насочването към промяна на неадаптивните стратегии и негативните мисли на човек, заедно с включването на приятни дейности, подкрепа на социално общуване дори и в условия на изолация са малки стъпки към психичното благополучие. Помагаме на пациентите да развият нови умения, да се адаптират успешно, да се чувстват сигурни и значими. Имаме възможност да изследваме собствените си защити и да свържем реакциите ни към днешните стресори с ранно детският ни опит. И не на последно място, възможността да общуваме с човек, който може да изслуша страховете ни, да ни даде професионална обратна връзка и механизми за регулиране на стресовите ситуации, пред които сме изправени ежедневно.